Вярвам в един Бог Отец, Вседържител...
Кой сее семе по нива, неразчистена от коренища и камъни? Разумен човек не върши това. Разумният човек постъпва според словото Божие. Той първом разчиства от буренак нивата, па сетне сее доброто семе.Нивата — това е душата човешка, буренакът — многобожието, а доброто семе — вярата в единия Бог.
Днес ви се струва напълно естествено и просто да вярвате в един истинен Бог, а пък смешно и налудно — в повече богове. Но не всякога е било така. Имало е времена, когато в цял свят само неколцина люде са вярвали в единия Бог. А всички останали, многобожници, са гледали с богаташко презрение на тяхното еднобожие затуй, че имайки един единствен Бог, те уж имали твърде малко. Еднобожниците пък гледали на многобожниците с учудване и съжаление, затуй че имайки много богове, те нямат нищо.
Вярата в единия Бог е трябвало най-напред да бъде придобита от надежден свидетел, а сетне да бъде сеяна из душите човешки като в ниви. Най-надеждният свидетел, който свидетелствува за единия Бог и против многото богове, е сам Бог — Живият и Истинният.
Той сам за Себе Си свидетелствувал чрез Своите достойни раби с думите: “Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове, освен Мене” (Изх. 20:2-3).
Единият, Живият и Истинният е откривал Себе Си постепенно. Сред буренаците на многобожието Той си намерил една нивица, разчистена от коренища, бурени и камънак, и по нея насеял доброто семе на вярата. Това били душите на отделни праведници. Тия души били още като приготвени свещи, които Той запалил и те светели в мрака на многобожието. “И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Ин. 1:5). Авел, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Иаков, Иосиф, Моисей, Исаия, Даниил — свещи Божии, палени поотделно!
След това Единият, Живият и Истинният явил Себе Си на целия народ Иаковов и Израилев. По Своята милост Той им се открил най-напред в Египетската земя — земя чужда, сетне в пустинята — земя ничия и най-накрая в Ханаан — тяхната земя. И целият народ за някое време казвал: вярваме в един Бог.
Но Божият народ почнал да се колебае във вярата. И това колебание траяло векове. Надвиснала опасността светлината да угасне в мрака, горящият огън да се превърне в пепел.
Виждайки тая опасност, Единият, Живият, Истинният, Състрадателният и Многомилостивият пратил сред човеците Своя Син, Господа Иисуса Христа: да разпръсне мрака многобожен, да укрепи за възход сърцата човешки, да посее доброто семе на вярата в единия Бог — Единия, Истинния и Живия.
Трудолюбивите Христови пчели, светите апостоли, разнесли тая вяра, тия Божии семена, по цял свят.
Наистина, като медоносни пчели Божии се пръснали апостолите от йерусалим на всичките четири страни, из народи и племена, та като с мед да усладят душите човешки с благовестието за единия, живия и истинния Бог.
Светите апостоли чистили земята от идолския буренак и душите людски — от вярванията в много богове. И по изчистените поля сеели светата вяра в единия, истинния и живия Бог.
О, как трудна и опасна била тая сеитба! Това било най-вече паметна битка, която — вярвайте ми, струвала на проповедниците на еднобожието и зной, и сълзи, и рани, и кърви.
Претрудно се разделяли човеците със своите измислени божества, трудно приемали те вярата в единия Бог. Смутени от многото твари и противните действия във вселената, тям се е струвало по-вероятно съществуването на много богове, нежели на един единствен Бог. Считали са, че повече богове могат да помагат повече, нежели един единствен Бог.
Против апостолите се надигнали два вида човеци — а такива два вида всякога е имало на света — едните били тия, които хранили душите си с отровата на идолопоклонничеството, а другите — тия, що хранили телата си чрез изработката на идоли. И последните били не по-малко възмутени от първите. Например, апостол Павел и златарят Димитър. “Някой си златар, на име Димитър, който правеше сребърни храмчета на Артемида и доставяше на занаятчиите немалко печалба, като събра тях, па и други работници на такива неща, каза: другари, знаете, че от тая работа зависи нашият добър поминък; а пък виждате и чувате, че не само в Ефес, но почти в цяла Асия, тоя Павел убеди и обърна доста народ, думайки, че не са богове тия, които се правят с ръце човешки. Тъй че има опасност... това наше занятие да дойде в презрение” (Деян. 19:24-27).
И тъй, едни смятали, че техните души са застрашени, други пък — че стомасите им са в опасност от новата вяра. Тъй са считали всички човеци на земята и всички народи с много малко изключения. И тези изключения са били предавани на сурова смърт, като Сократ в Атина.
Културата тук не помагала за нищо. Културните народи само са правили идолите си от скъпоценни камъни и с по-правилен облик от дивите народи, но идолите си оставали идоли и робството на човешките души и за едните, и за другите, си оставало едно и също. Когато св. ап. Павел дошъл в културна Атина, “възмущаваше се духом, гледайки тоя град, пълен с идоли” (Деян. 17:16). Също както Андрей в Сарматия, Матей в Египет и Вартоломей — в Индия. Идоли по тържищата, идоли пред съдилищата и казармите, идоли пред праговете, идоли в домовете, идоли по стаите, идоли навсякъде. Ни един списък не може побра всички богове, на които човеците и народите са се кланяли.
Всички тия идолски тръни деряли и разкървавявали светите апостоли. Ала те смело ги съсичали, изтръгвали и разчиствали, а на тяхно място сеели доброто семе на вярата в единия живия и истинен Бог. Тая титанска сеитба апостолите вършели със слово, чудеса, любов и жертва. Където не успявали с едното, успявали с второто. Където не могли да успеят с нищо друго, успявали са със своята кръв и смърт. Тяхната мъченическа смърт попалвала идолите като жив огън.
Единият, Живият и Истинният благословил словото на Своите апостоли, техния труд, сълзи, въздишки и жертва. Тъй тяхното семе дало добър плод. А тоя плод се състои в това, че на хората днес им се струва напълно естествено и просто да вярват в единия Бог, а смешно и налудно — да вярват в много богове.
“Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове, освен Мене”. Това е първото свидетелство на Бога за Самия Него, първото откровение пред земните човеци за Бога и от Бога, и първата заповед Божия. Да нямаш други богове, освен Мене, заповядва Бог, понеже ако имаш и други богове, ще те сполетят две беди: първата беда — да вярваш в лъжливи богове, несъществуващи и измислени, втората беда — да отделяш от благоговението и любовта, които всецяло принадлежат на Мене: Единия, Живия и Истинния, и за тези лъжебогове.
По такъв начин ти ще помрачиш вярата в Мене и ще отслабиш благоговението и любовта си към Мене. И Аз, оскърбен и унижен, ще се отдалеча от теб. И ти ще бъдеш безбожник, макар и да си въобразяваш, че си богат на благочестие поради вярата си в много богове. Защото многобожникът и безбожникът в последна сметка са едно и също нещо. И единият, и другият са без единия, живия и истинния Бог.
Вярата в Бог — Един, Жив и Истинен, е вяра на смирените и на разумните. Това не е вяра на горделивците, чиято гордост върши безумия, като обожествява себе си или нещо сътворено от Твореца, но нивга — самия Творец. Който е смирен, той е и разумен, а който е надменен — той е и безумен. На смирените Бог дава ум, да знаят и разбират, а на гордите Той се противи. Колкото повече се смиряват смирените пред Господа, толкова повече ум им дарява Господ. А умът е светлина, която води при Бога, при Единия, Живия и Истинния. Блазе на ония, що имат ум да видят преходността на тоя свят и нищожността на човека. Блазе на ония, които се усещат малки и нищожни, защото тях Бог ще въздигне до най-високото познание, до познанието на битието и величието на Всевишния Бог.
Това е вашата вяра, христоносци, и вярата на вашите предци, най-смирените и най-мъдрите. Нека тя бъде и вярата на децата ви — от поколение на поколение до края на времената. Тази вяра е непосрамваща, православна, спасителна. С нея се спасяваха бащите ви. Нито те посрамиха тая вяра, нито тая вяра посрами тях. Наистина, тази е вярата на образованите човеци, на ония, които носят в себе си образа Божий. На Страшния съд те не ще бъдат посрамени пред лицето на ангелите и на праведниците. Но ще получат слава и ще бъдат наречени благословени.
...Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.
Със страх и трепет да надзърнем през отдръпнатата завеса на вечността. Тая завеса не е била отдръпната от немощна човешка ръка. Нея я е отдръпнал Той — Единият, Живият и Истинният. Та ако не беше сторил Той това, кой други можеше да го стори? Всички човешки умове, ведно с всички поднебесни сили не биха могли да помръднат тая завеса нито на косъм.Той се смилил над човеците и подигнал завесата. И три струи светлина бликнали над човеците, носещи в себе си Неговия образ. И образованите видели това и потръпнали от свята радост. Той открил Себе Си като несравним, равен единствено на Себе Си. Единият, Живият и Истинният се явил като Отец, Вседържител и Творец.
Вашата немирна мисъл бърза да запита: чий Отец? и откога Отец? Отец на нашия Господ Иисус Христос и Отец отвека. Преди сътворяването на света Той е бил Отец. Преди времето и временните същества, преди ангелите и всички небесни сили, преди слънцето и луната, преди зората и месечината, Отец е родил Своя единороден Син. Говорейки за вечното, смеем ли да изречем думата “кога”? От- когато Бог е Бог, оттогава е и Отец. Но за Него няма “кога”, тъй като за Него не съществува кръговратът на времето.
Всевишният разкрива Себе Си първо като Отец, а после като Вседържител и Творец. За вас, образованите, това е ясно. Неговото родителство се отнася до Неговия съвечен Син, а вседържителството и сътворяването — към сътворения свят, видим и невидим. Следователно, първо Отец, а после — Вседържител и Творец. Във вечността никой не може да назове Бога — Отец, освен Неговият единороден Син.
А във времето? Нито във времето, во веки веков — никой. Чуйте древната история на човешкия род и я турете в сърцето си. Тя ще дари светлина на вашия ум и радост на душите ви.
Откак свят е сътворен и откак Адам е изгонен от рая заради смъртния, отвратителен грях на непослушанието към своя Творец, до слизането на Сина Божий на земята никой от смъртните не се е осмелявал да нарече Бога свой Отец. И най-дивните Негови избраници са Го зовяли най-често с различни имена — и Вседържител, и Съдия, и Всевишен, и Цар, и Господ на силите, само не с това пресладко име — Отец.
И най-великите сред човешкия род са можели да се усещат единствено като създания на всемогъщ Творец, като грънци на божествен Грънчар, ала нивга — като деца на един небесен Отец. Това право е дарувано на човеците чрез Господа Иисуса Христа. Но е дадено не на всички, а само на ония, които Го приемат. “А на всички ония, които Го приеха, даде възможност да станат чеда Божии” (Ин. 1:12). Тоест, да получат осиновение и да могат да се обръщат към Бога с думите: Авва, сиреч Отче! (Гал. 4:5-6; Рим. 8:14-16).
Това осиновение, дар на Божията милост, открил и предложил на човеците сам Христос в самото начало на Своето служение в света. Той открил на човеците, че оттогава могат да наричат Бога свой Отец, като казал: “а молете се тъй: Отче наш, Който си на небесата!” (Мт. 6:8). И оттогава до ден днешен милиони и милиони младенци и старци по земното кълбо ден подир ден мълвят: “Отче наш!”
Злите духове нямат право да наричат Бога свой Отец. И на неразкаялите се грешници не е дадено да изричат тия сладки думи: Отче! Само на праведниците и на каещите се грешници се дава правото да могат в молитвите си от все сърце и душа да зоват Бога: Отче наш! А на ония, които воюват срещу Бога и Божия закон, било в мислите си, думите си или делата си, изобщо не е дадено да се обръщат към Бога с това утешително и пресладко име: Отче!
Триста и осемнадесетте свети отци в Никея, съставили Символа на вярата за всички вас, които носите в себе си образа Божий, които сте образовани, назоваха Бога най-първом Отец, а после Вседържител и Творец. Те сториха това, просветени от Светия Дух Божий. Сториха го първо затуй, че Всевишният Отец на Господа Христа съществува преди времената и сътворението на света. И второ, защото въплътеният Син Божий донесе като първи дар за човеците, — Своите следовници — усиновение, сиреч правото да назовават Неговия Отец свой Отец. Отче наш! Каква друга радост под слънцето и звездите може повече да възрадва сърцата ви, о, образовани, които носите в себе си Божия образ? И не само ви е позволил Господ Син Божий да наричате Всевишния, Единия, Живия и Истинния Бог ваш Отец, но дори е заповядал това: „и никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата” (Мат. 23:9)! О радост ваша, радост неизказана! Истинският наш родител е на небесата, над слънцето и звездите. Земните родители са само сянка и символ.
Радостта ви е и в това, че този ваш небесен Отец е Вседържител и Творец. Светите никейски отци, просветени от Светия Божий Дух, са нарекли Всевишния най-напред Вседържител, а после Творец. Не изглежда ли по-естествено, ще запитате, първо да се сътвори нещо, а после да се държи; и би ли трябвало да назоват Всевишния първом Творец, а после Вседържител? Така само изглежда, но не съдете по външното, когато размисляте за Истинния Бог. Ето, Бог наистина е най-напред Вседържител. Преди още да сътвори небе и земя, Бог Вседържител е държал у Себе Си и плана за сътворението, от най-великото до най-дребното, ведно с всички сили, всички закони, всички наредби. Без това мъдро вседържителство как щеше да бъде творението възможно и осъществимо?
И когато величественият Творец създал двата свята — видимия и невидимия, Той продължил да бъде Вседържител и да държи изцяло в своята ненадделима мощ всички сили, всички закони и всички наредби в тия два свята. Нито едно врабче не може да падне на земята без волята на вашия Отец, потвърждава това и Синът Божий (Мат. 10:29). „И косъм от главата ви няма да загине” (Лк. 21:18) без волята на Бога Вседържител. Със Своята крепка ръка Бог държи дори отреклите се от Него и богоборците. Всички техни действия против Неговите закони и против верните Той обръща и използува за добро по неизречимата Си премъдрост и могъщество. И всичко привежда в съгласие със Своите планове.
Ни една сълза на праведника, дори ако падне в морето, не оставя забравена. Нито една добра или лоша дума, изречена на тоя свят, няма да остане без Божия присъда, явна или тайна.
Отец, Вседържител, Творец. Такъв е вашият Бог, Единият, Живият и Истинният. Като Творец Бог е сътворил небето и земята и всички видими и невидими творения. „Бог наш е на небето и земята, всичко, що поиска, сътвори” (Пс. 113:11, по слав. текст) Под небе светите тълковници отвека са разбирали царството на ангелите и всички останали могъщи небесни сили, видими за Бога, а за нас — невидими. Под земя са разбирали всички творения на земята, в земята, около земята и от земята, достъпни за сетивното ни познание.
Всичко видимо и невидимо, което е сътворено, сътворено е от Бога. Не съществува никакъв друг Творец, ни на небето, ни на земята, освен Всевишния Бог. Нито съществува какво да е творение, от най-великото до най-малкото, което да е сътворил друг някой, а не Всевишният. Той е едничкият Творец в пълния и истинския смисъл. В пълния и истинския смисъл Творецът е Онзи, Който е сътворил и градиво и сграда, предметите и техните различни видове; и Който във всичко е вложил някаква тайнствена сила на съществуване, взаимно отнасяне, привличане и отблъскване, движение и живот.
Затова, щом чуете, че Творецът е създал всичко сътворено, разбирайте все едно, че Творецът не само е създал различните творения от готово градиво, но и самото това градиво. В това тъкмо се е проявила пълнотата на Божията творческа мощ — че Той е сътворил и едното, и другото. Дали това градиво било съставено от четирите велики стихии: земя, вода, огън и въздух, както са мислели древните, или и тези четири, заедно с всичко останало, от едно правещество със свойствата на електричеството, както мислят новите учени — нужно ли е да се впускаме в изследване на това? Едно е несъмнено — основа и вътък на тъканта на цялата вселена е замисълът и сътворяването ù от великия Бог Творец.
Могат ли всички човешки мисли да проумеят цялата чудесност и величие на тая тъкан, о, образовани? Или всички очи да я обхванат? Или всички езици да я изкажат? Видовете и багрите, многобройността и размерите, музиката и песните, радостите и болките, световете във водата, световете в праха, световете във въздуха, звездната огнена колесница — не ви ли тласка всичко това, образовани, към молитвено чувство, по-високо от словото?
Но знайте, че всички тия чудеса и величие във видимата вселена са подобни само на китен двор пред портите на царски палати, пред вратата на невидимия свят, духовното, ангелското царство. А едва там, зад тая врата, обитава истинското чудо, чудо на чудесата, величие на величията. Там, гдето наместо слънце свети Сам Всевишният Цар на царете (Откр. 22:5)! Тъкмо тук не ще помогне ни мисълта, ни окото, ни ухото, нито езикът. Великият апостол „беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори” (2 Кор. 12:4). Тъй на небесата, в духовното царство на Царя и Твореца всичко надвишава сегашните ни сили да разбираме и изразяваме.
А тоя видим свят, сравнен с невидимия, е като сянка в сравнение истинския предмет, като символ в сравнение с духа, като слово в сравнение със смисъла, като писмо за далечния дом на изгнаника. Но и единия, и другия свят е сътворен от същия Творец. Той единствен държи и двата свята в Своята неуморима и вседържителска ръка — единият Вседържител. Той единствен ги води по тайни пътища към тайнствени цели, които им е предопределил — Той, благият Отец на Господа Христа и всички Свои избрани чеда.
Такава е вярата на плачещите, на ония, които плачат за правда, истина и живот. Тя не е вярата на служителите на неправдата, лъжата и смъртта, приятелите на смеха, който свършва с отчаяние. Това е вярата на плачещите над немощите си и над немощите на човешкия род. Те дирят Извора на правдата, истината и живота. И този Извор им се дава. Тогава техните жалостни сълзи се преобръщат в сълзи на радост. Защото са намерили най-драгоценното благо — Отца, Вседържителя, Твореца. Какво повече им остава да търсят, когато с Него те придобиват всичко? Едно им остава — сълзи на покаяние, чрез които се умиват от всяка неправда и лъжа и се отбранват от вечна смърт. Покаялите се, умитите със сълзи стават благи и милосърдни към своите братя, техни спътници по пътя към вечния дом. И им помагат да познаят истинския Бог, Извора на правдата, истината и живота.
Това е вашата вяра, христоносци, вярата на вашите прадеди, които не жалеха ни труд, ни сълзи, докле не се приближаха до Господа и не получеха от Него утешение. Нека тя бъде вяра и на вашите деца, от поколение на поколение, чак до края на времената. Тази вяра е непосрамваща, православна, спасителна. Наистина, тя е вярата на истински образованите люде, на ония, що носят в себе си Божия образ. На Съда Божий на тях няма да им бъде тежко. Те ще се нарекат благословени.
© Превод от сръбски език: «Православна беседа».
При използуване на текста посочването на източника е задължително.