Основните извори, от които
черпим данни за живота и дейността на великите славянски просветители и
апостоли — светите братя Кирил (кръстен Константин) и Методий — са техните
пространни жития, известни под не съвсем правилното название Панонски легенди. Трябва веднага да поясним, че латинската дума „легенда“ първоначално нямала нищо общо с придаденото ù по-късно значение на фантастично предание, разказващо за измислени лица и за невероятни събития. Граматически погледнато, legenda e бъдеще страдателно причастие от глагола lego и означава „неща, които трябва да се четат“ (1). В Църквата такива неща, предназначени за четене, са житията на светците, на руски език наречени “Четьи минеи”, т.е. житийни четива, разпределени по месеци (2).
Чудесните елементи, съдържащи се в житията, са
дали повод да се придаде на думата „легенда“ оттенъка на нещо измислено, невероятно.
За нас, вярващите, чудесата, приписвани на светците, на тия най-добри Христови последователи, не са нещо невъзможно и невероятно, щом Сам Христос е вършил чудеса и щом Сам Той е рекъл: „Който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши и по големи от тях ще върши“ (Иоан.14:12). Вярата в чудесата, според някои учени, може да бъде считана за слабост на житиеписателите (3), но за вярващите тая вяра е послушна усвоителка и ревностна възвестителка на силата Божия.
Житията — подразбираме достоверните, каквито са
Панонските животописи на великите славянски първоучители, а не апокрифите, не
са фантастични измислици, а исторически повествования. Все пак, макар и да са
исторически верни повествования, те не могат да бъдат наречени история, защото
представляват друг жанр в сравнение с историята. Това често се изпуща изпредвид,
поради което се прави грешката да се гледа на житията или като на благочестиви
басни, или да се очаква от тях да отговарят на изискванията на историята. Житията,
като не са история, все пак са в услуга на историята, защото отразяват в себе
си вярно историческата обстановка, дават подробни сведения за лица и събития
и с това снабдяват историята с ценни материали и градивни податки, при помощта
на които се възстановява картината на миналото. Тази положителна роля на житията
за изграждането на историята като наука отдавна е осъзната и достойно оценена,
поради което даже равнодушни към вярата учени ги използуват нашироко, считайки,
че „не рядко легендата (житието — в ск.м.) пази забравени дири на историята“
(4).
А според сполучливия израз на Ал. Т. Балан, употребен
по повод житията на свв. Кирил и Методий, „случва се, някое легендарно наглед
зърно в тях да съдържа повече исторична истина, нежели друго някое трезво съобщение“
(5).
Но като твърдим, че в житията се съдържа история,
не казваме, че историчното в тях изчерпва тяхното съдържание. Защото в тях има
и нещо друго, което ги отличава от светската история. Те са пропити от стихията
на вярата, наречена от Балан „набожност“ (6), и преследват целите на вярата.
Макар и да съвпадат по съдържание и по достоверност на фактите с историята, те
имат пред очи по-друга цел, отколкото историята. Целта на житието е не да даде
само голи познания по история, не да представи събитията, съгласно изискванията
на прагматизма, в тяхната причинна връзка, не да издири и изясни с научна точност
мотивите на случките, а да назидае, да накара читателите да подражават на светеца,
описван в житието, да приближи сърцето до Христа, да въодушеви, да стопли и разгори
вярата, да разкрие Бога като небесен Баща на човека и върховен Разпоредител със
съдбините на отделната личност и на цялото човечество. С други думи, житията
си поставят за цел да продължат религиозно-възпитателното дело на Библията, това
боговдъхновено слово Божие, приключено веднъж завинаги с Откровението на св.
Йоан Богослов. Както в Библията имаме безспорна история, а покрай нея и свръхистория,
която ни разкрива намесата на свръхестествената сила Божия в историческия ход
на събитията, тъй и в житията покрай историческите факти срещаме елементите и
на свръхисторичното, които за вярващия са не по-малко съществени и верни от историчното.
Свръхисторичното се изявява обикновено в чудесата.
Преплитането на исторично и свръхисторично, толкова
типично за Библията, особено ярко личи в знаменития пролог на св. Евангелие от
Йоана. Там се изобразява вечното Слово — второто Лице на Св. Троица — като съществуващо
преди всяко начало, като Бог и Начало на всяко начало, като Творец на всички
твари, като Живот на всеки живот и Светлина на човеците (Иоан.1:1-4). Паралелно
с това свръхисторичното Слово е представено в Неговото непостижимо въплъщение
и влизане в историята. „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат
и истина“ (Иоан.1:14). Цялото Евангелие от св. Йоан Богослов е типична история,
преплетена със свръхистория. В паралелното движение на естественото и свръхестественото
се разгръщат глъбините на събитията в перспективата на вечността. Тук имаме съвсем
естествени разкази за земни човеци (Никодим, самарянката, слепородения и пр.),
над които обаче се разтварят незримите двери на небесата, за да почувствуват
те изливащата се оттам над тях благодат и проумели с разума на вярата тайната
на Словото, дошло в плът, за да спаси човеците от греховете им, да разберат где
е смисълът на човешкия живот.
Подобни явления наблюдаваме и в житията на светците,
гдето се преплитат земно и свръхземно, естествено и свръхестествено, история
и свръхистория. Разбира се, житията не са боговдъхновени писания. Но разказвайки
ни за Божиите угодници, тия земни ангели и небесни човеци, житията ни издигат
— въз основа на разглежданите под ъгъла на Божия промисъл исторически събития
— над самата история и чрез дивните дела на светците ни пренасят от временното
в надвременното. Съдържащите се в тях безспорни исторически факти ни поставят
в допир с конкретните човеци светци, живели на тая земя и взимащи участие в историята.
А свръхисторичното в житията ни изправя пред непостижимото и все пак напълно
реално докосване до Вечното и Божественото, до Самия Бог, в Когото светците дълбоко
са вярвали и от Когото са черпили сили за своите чутовни подвизи. В житията вярващият
усеща конкретното действие на Божията благодат. Чрез подвизите си светците са
се приобщили към тая благодат и я проявяват в чудеса, и я излъчват като сияние,
и я изявяват в себежертвени дела. Тая благодат е правела житията на светците
най-любима книга за вярващите сърца през всички времена. Който е почувствувал
при четенето на житията полъха на тая благодат, е получил от тях онова, което
те са предназначени да дадат. Той храни вярата си с почерпаната от там духовна
храна и счита за съвсем отделен и самостоятелен въпроса, дали разказаните събития
са датирани исторически безупречно, дали изискванията на историческата критика
са удовлетворени, дали принципът на прагматизма е приложен и пр. Той оставя на
историческата наука да разрешава тия въпроси.
И пространните жития на свв. братя Кирил и Методий
съдържат история и свръхистория. И те се чувствуват тясно свързани с Библията,
което и издават още с уводните си думи, почерпани от Св. Писание. (Методиевото
житие даже преразказва накратко цялото съдържание на Библията и на църковната
история до VI Вселенски събор включително.) И те имат предназначението да възпитават
религиозно, да засилват вярата в Бога като Промислител и върховен Разпоредник
с историческите съдбини на човеците. И в тях покрай чисто историческите разкази
се промъква назидателният и свръхестественият елемент. Неслучайно те представят
св. Кирил и св. Методий като пратени от Бога учители и просветители на славянския
род. Авторът на Кириловото житие в тоя благочестив дух посочва и целта, с която
е написано житието да се подбуждат читателите към подражание на светеца „да иже хощеть, то се слыше подобить се ему“ (Ж К, гл.I).
При Панонските легенди имаме типичния литературен
вид „жития“, което, както видяхме, не означава, че от тях не могат да се черпят
достоверни исторически данни. Руският акад. Вл. Ламански обаче внушава тъкмо
обратното в своя труд „Славянское житие св. Кирилла как религиозное эпическое произведение и как исторический источник“ (Петроград, 1915 г.). Според него житията не са летописи, а литературни, художествено-дидактически паметници и в тях, както и в историческите романи, не бива да се търси точност в посочване на местности, нито спазване последователност в разказваните събития.(7)
Ламански не е единствен, който подкопава доверието
в историческата достоверност на фактите, съдържащи се в пространните жития на
свв. солунски братя. Редица други изследвачи са отричали, а някои още отричат
повече или по-малко достоверността на Панонските жития като извори. Такива са
Бильбасов, Гьоц, Брюкнер, Куник и др. Но след направените старателни проучвания
на нашия въпрос от страна на видни специалисти-историци, слависти и езиковеди
този скептицизъм може да се счита вече за преодолян. След откриването им за науката
от ректора на Московската духовна академия прот. А.В.Горски през 1843 г. в пространните
жития се намери толкова историческа правда, колкото рядко се открива в други
древни паметници. Много именити изследователи потвърдиха тяхната неоценима стойност
като извори за живота на великите славянски апостоли. Нека споменем само някои
имена: Шафарик, Лавровски, Викторов, Ундольски, Голубински, Воронов, Малышевски,
Лавров, Ягич и др. (8) И нашите видни учени Ал.Т.Балан, Ем.Георгиев, Ив.Дуйчев
и др. виждат в двете жития достоверни исторически паметници с огромна стойност
за възстановяване живота на славянските апостоли. Д-р В.Сл.Киселков поддържаше
у нас необоснованото мнение, че Панонските легенди са от XV в.(9) По-късно той
се отрече от този си възглед в полза на предположението, че въпросните жития
са написани в началото на XIII в.(10) Проф. Ив.Дуйчев обстойно обори схващанията
на Киселков (11) и защити както достоверността на нашите паметници, така и огромното
им значение като най-автентични извори за живота и дейността на свв. братя. В
това отношение той достойно се нарежда между авторитетните апологети и ценители
на Панонските легенди.
Ал.Т.Балан ги зачита като „извори, съгласни с
други достоверни и истински писмени свидетелства за словенските първоучители
и за тяхното дело; — ... разкази, които допълнят или поясняват някои вести на
документи, що досягат времето и дейността на солунските апостоли“ (12).
Обективният изследвач, независимо от религиозните
си убеждения, не може да не признае неоценимата историческа важност на Панонските
жития и да не се съгласи с преценката на Ал.Т.Балан, че те са ненадминати от
никое друго по-сетнешно произведение откъм обилието на исторически и културни
данни, откъм съзнанието на автора за славянската просвета, откъм плана и изложението
на своя предмет. (13)
Проф. А.С.Будилович, който решително отхвърля
неприемането от някои (Куник, Бильбасов и др.) на Панонските жития като заслужаващи
пълно доверие извори за живота и дейността на свв.Кирила и Методия, казва: „В
западната историография авторитетът на двете Панонски жития, след изследванията
на Дюмлер, Ватенбах, Рачки, Миклошич и др., с всяка година възраства, защото
всички нови открития... потвърждават и оспорваните преди податки на тия жития“
(14).
А чешкият проф. Фр. Дворник, който е проучил най-грижливо
богатите сведения, съдържащи се в двете жития и който ги е сравнил с онова, което
се знае главно от византийските исторически извори, стига да извода, че тия жития
могат да бъдат преценени като много добре осведомени и затова напълно достоверни
исторически извори. (15) По думите на Фр. Дворник, „това са текстове, които имат
първостепенно значение, като свидетелствуват ясно за развоя на Византия и на
Средна Европа през онази епоха. Те твърде дълго време са били пренебрегвани.
Време е да им се отдаде почетното място, което така несправедливо им е било отказвано
и на което те неоспоримо имат право“ (16).
Руският учен А.Е.Викторов обосновано твърди: „Не
подлежи ни на най-малко съмнение дълбоката древност и най-високата степен на
историческа достоверност на тези паметници и заедно с това огромната тяхна важност
за историята на Кирила и Методия“ (17). По-специално за житието на св. Кирил
А.Е.Викторов справедливо отбелязва, че то се отличава с „необикновена подробност
в разказа, който служи като най-добро поръчителство за истинността на разказваното
и за съвременността на разказвача... Някои места неволно заставят даже да се
мисли, че авторът като че ли е водил дневник на събитията, които описва... В
житието има такива дребни подробности, толкова хронологически и топографически
указания, толкова названия на лица, местности, предмети, че всичко това е могло
да се запази само в паметта на непосредствен свидетел или участник в събитията,
или поне на такъв, който е слушал за тях от самите действуващи лица“ (18).
Според обоснованото мнение на Ем.Георгиев, въпросното
житие е „градено с мисли на Кирила и с пасажи от негови произведения“ (19). Тия
произведения, които изобретателят на славянската азбука е съставял по разни поводи
и в които е описвал особено подробно пренията си със сарацини, евреи и хазари
и с представители на триезичния предразсъдък, не са стигнали до нас. Но съставителят
на неговото житие ги е използувал нашироко и буквално. (20) Оттам тази първична
свежест в описанията и в предаване на водените спорове, съдържащи се в житието.
За нас въпросът за достоверността на Панонските
жития е от особено значение, защото ако се окаже, че те не предават действителни
факти из живота на славянските първоучители, всичко, което знаем за тях въз основа
на житията им, увисва във въздуха. И обратното, ако се окаже, че Панонските легенди
са напълно заслужаващи нашето доверие автентични извори за живота и дейността
на нашите просветители, усилията ни да изградим въз основа на житията техните
величави образи получават солидна основа и добиват убедителност.
Мнозина учени приемат, че житието на св. Кирила
е съставено много скоро след смъртта му — между 870 г. (св. Кирил умира в 869
г.) и 882 г. (крайната дата за написването на Италианската легенда, която е заимствувала
материали от Кириловото житие).(21) Смята се, че то е написано под непосредственото
сътрудничество на св. Методия.(22) Като най-вероятен автор на св. Кириловото
житие се сочи най-будният и най-много проявил се като книжовник непосредствен
ученик на двамата велики славянски просветители — св. Климент, наречен впоследствие
Охридски († 916 г.). Тази теза се застъпва от такива именити учени като Шафарик,
Ундольски, Лавров и др.(23) Нея е склонен да поддържа и проф. Ив.Дуйчев.(24)
Че непосредствен ученик на свв. братя е автор на Кириловото житие (25), се вижда
между другото от следното: авторът от името на всички ученици и сътрудници на
двамата велики солунци нарича в самото начало на житието св. Константин Философ
„наставник и учител наш“ (гл. II), a по-нататък и за св. Методий употребява същия
израз „нашия учител“ (гл.Х). Догадките пък, че това не може да бъде друг освен
св. Климент, почиват на следните две важни съображения, изтъквани от А.Е.Викторов:
1. Известността на Климента като писател на жития и похвални слова и 2. Особената
близост на Климента със св. Кирила. По-конкретно, „между похвалните слова на
Климента е известно едно, което той е написал в чест на Кирила и което му се
приписва от самото заглавие; а животописът и похвалата на светеца, говори Шафарик,
обикновено се пишат от едно и също лице“ (26).
Житиеписецът ще да е събрал данните за живота
и дейността на св. Константина Философа, като негов съвременник, най-напред от
личните си наблюдения, от непосредствено чутото и видяното, а после от брата
му св. Методия, както и от оставените от св. Константина литературни творби.
Мнението, че житието на св. Кирила е написано веднага след смъртта му, се споделя
и от такъв виден историк като Е. Голубински, който пише: „Относно Панонското
житие на Константина необходимо е да се счита, че то е написано още при живота
на Методия... Последният, дълбоко благоговеейки пред паметта на своя велик брат,
сам се е погрижил да я увековечи и е продиктувал житието на едного от своите
ученици.“ В подкрепа на това свое убеждение проф. Голубински привежда следните
два довода: 1. Упоменаваният в житието на св. Кирила „Методий нито веднъж не
се удостоява с епитетите свети, блажени, което непременно щеше да бъде, ако то
беше написано след смъртта му. 2. В житието на св. Кирила се премълчава фактът,
че сред римското висше духовенство, извън папата, мнозина са били против славянските
книги, а в житието на св. Методия, написано след 885 г., за това вече свободно
се говори“.(27)
Св. Методий, който след ранната смърт на брата
си е трябвало да продължи великата просветителна мисия сред славяните в Панония
и Моравия и който е давал материали и указания за написването на житието на св.
Кирила, е счел за тактично да не се упоменава за неприязненото отношение на някои
висши духовници от папската курия в Рим към тяхното просветително дело, за да
не бъдат дразнени, тъй като и от тях до голяма степен е зависело спокойното продължаване
на неговата апостолска дейност. След смъртта на св. Методия, когато напълно се
провалило мисионерското дело на свв. братя сред западните славяни, нямало вече
защо да се премълчава лошото отношение на Рим към славянското богослужение и
славянската писменост.
От всичко казано дотук се вижда, че пространните
жития като първоизвори заслужават нашето доверие и че по-частно, що се отнася
до живота, делата и църковно-мисионерската дейност на св. Константина Философа,
която ние по-специално ще имаме да разглеждаме в тая студия, не е оправдано да
се съмняваме в достоверността на фактите, свързани с обаятелната личност на великия
славянски първоучител.
Вярно е, че ние не притежаваме, както се изразява
проф. Балан, първописа на Кириловото и Методиевото житие, а ги имаме „все в преписи, и то най-малко с два-три века по-късни. В тях личи изменен езикът, правописът, па се среща нещо изменено и в съдържанието. Обаче голямата еднаквост откъм тая последната страна между текстовете в много ръкописи, най-раздалечени по векове и по земи, уверява, че онова, що се чете в най-старите запазени ръкописи, ще да предава в най-висока степен вярно първичния текст“ (28).
1. Вж. Ал. Милев, Жития на св. Климент Охридски, С., 1961, с.7, заб.2.
2. Миней е гръцка дума от мин (ми, ита, ни) = месец.
3. Тъй напр. Ал.Тодоров-Балан, Кирил и Методий, свезка I, C., 1920, c.25.
4. Бильбасов, Кирилл и Мефодий, ч.II, Петроград, 1871, сс.I-II.
5. Кирил и Методий, свезка II, C., 1934, c.26.
6. Там.
7. Пос.съч, сс.2,3.
8. Г. Воскресенский, Св.Кирилл Философ, Православная богословская унциклопедия, том Х, СПб, 1909, кол.319-320.
9. Вж. книгата му “Славянските просветители Кирил и Методий”, С., 1946, с.58 след., 73.
10. Вж. “За авторството на пространните жития на Кирил и Методий”,
Известия на Института за литература, XI, 1961, cc.3153.
11.Вж. Към тълкуването на пространните жития на Кирила и Методия в сборника “Хиляда и сто години славянска писменост”, С., 1963, с.94 след.
12. Пос.съч., I, c.26.
13. Пак там.
14. Несколько мыслей о греко-славянском характере деятельности свв.Кирилла и Мефодия, Мефодиевский юбилейный сборник, Варшава, 1885, сс.28-29.
15. Вж. Ив.Дуйчев, пос. съч., с.109.
16. Цит. по Ив.Дуйчев, пак там.
17. Кирилл и Мефодий. Новые источники и ученые труды для истории славянских апостолов, в Кирилло-Мефодиевский сборник, Москва, 1865, сс.404-405; срв.с.374.
18. Пос. съч., сс. 405-406.
19. Кирил и Методий, История на българската литература, С., I,1962, c.31.
20. Em.Георгиев, пак там, сс.5357.
21. Вж. по това подробно Ив.Дуйчев, пос.съч., с.105 и сл.
22. Ем.Георгиев, пос.съч., с.31.
23. Вж. Г.Воскресенски, пос.стат., кол.320.
24. Пос.съч., с.117.
25. Ал.Милев, пос.съч., с.142.
26. Пос.съч., с.400; вж. също Ал.Тодоров-Балан, пос. съч., с.20.
27.Проф.Е.Голубинский, Святые Константин и Мефодий, первоучители славянские, Прибавления к изданию творении св. отцев в руском переводе, часть 36, Москва, 1885, с.211, примечание 1.
28. Пос.съч., I, c.19.