I. Източните църкви


От източните църкви Александрийската, Кипърската и Атинската безрезервно се присъединили към акта на Цариградската патриаршия и до днес продължават да отбягват както официални сношения с Българската църква, тъй и богослужебно общение с нея (communio in sacris). Наистина, в предварителното съборно засъдание на 9 август 1872 г. кипърският архиепископ Софроний е прeпоръчвал, заедно с патриарсите Кирила Иерусалимски и Иеротея Антиохийски, кротост и умереност в гръцкобългарския спор, а в предварителното заседание на 19 август е заявил заедно със същите източни патриарси, че „те не ще приемат никакво решение, до като не бъдат заведени преговори с българите и до като те точно не се запознаят с техните желания и възгледи“[1] Той даже рязко е отговорил на ония, които агитирали за схизмата: „Не е работа на журналистите и светските хора да се бъркат в решението на работи, които изключително принадлежат на предстоятелите на Църквата.“ [2] Обаче посл той отстъпил на искането на гръцките националисти. [3]

В Атина, отдето преди събора нарочно дошли в Цариград сирският архиепископ Ликург, архим. Никифор Калогира и неколцина атински професори да агитират против българите [4], известието за схизмата е причинило голяма радост. Решението на събора било отпечатано в много екземпляри и разпространено по всички църкви на гръцкото кралство. На 15 октомври 1872 г. то било прочетено във всички атински църкви, като по тоя случай сам атинският митрополит Теофил е извършил тържествена служба в катедралната църква [5] и патриарх Антим VI бил награден с гръцкия орден на Спасителя. [6] Само сегашният атински митрополит Хризостом в 1924 г., скоро след заемането на атинската катедра, поздрави с телеграма софийския митрополит Стефан по случай на Възкресение Христово, [7] обаче, изглежда, той не е считал това приветствие нещо повече от един акт на вежливост, извикано от лично чувство на уважение към софийския кириарх или от политически съображения. Когато софийският митрополит Стефан му предложил да служат заедно в църква, за да участвува в свиканата в Атина през м. ноември 1926 г. балканска конференция за сближение на народите чрез църквите, Хризостом не е приел това условие. След това митрополит Хризостом не е влизал в писмени сношения нито със софийския митрополит, нито с друг някой български иерарх, макар че печатният орган на атинския Св. Синод „Еклисия“ не отбягва да нарича Българската църква православна. Така в бр. 37—38, от 30 септември 1928 г., (отдел хроника, стр. 301), като говори, че католишката пропаганда след всеобщата война значително се засилила в България, казва, че „в официалния орган на православния български Св. Синод „Църковен Вестник“ от 22 септември т. г., се отговаря на пропагандната статия“ на Ив. Драгов (гр. текст). В същия брой, съобщавайки за старокатолическия конгрес в Утрехт (Холандия) от 13-16 август 1928 г. се казва, че „православните се представляваха от гръцкия архимандрит в Лайпциг Параскеваиди и професора на Богосл. училище при Соф. бълг. университет благоговейния д-р Цанков, като участвуваха оживено в дебатите“. (гр. текст)(стр. 301—302).

Малко колебливо е било поведението на Антиохийската и Иерусалимската църкви. Преди свикването на Цариградския поместен събор в 1872 г., иерарсите на Антиохийската патриаршия се събрали в Бейрут, за да определят поведението, което трябвало да държи в събора техният патриарх Иеротей, и са му изпратили в Цариград общо заявление, с което, считайки българския църковен въпрос труден и извънредно усложнен поради племенните страсти и противохристиянските постъпки и учения, му препоръчвали да настоява за мирното разрешение на въпроса, понеже Христовата църква, за да се запази единството на вярата, позволява снизхождение и „икономия“ по недогматическите въпроси. При туй те решително са заявили на своя патриарх, че те считат „за противно на основните начала на вярата (гр. текст) да се смята за отделен от православието един многочислен и православен народ“ (гр. текст). [8] И антиохийският патриарх Иеротей първоначално е поддържал гледището на своя Синод, даже на 1 септември (след първото заседание на събора, станало на 29 август) и той, по примера на Кирила Иерусалимски, се отказал да има представител в комисията, определена да изработи доклад по изложението на патриарха Антима VI за българогръцката църковна разпря, и да участвува в събора, поради което, по предложение на бившия цариградски патр. Григорий VI, заседанията на събора били отложени до 12 с. м. [9] През този промежутък обаче той — човек добър и благочестив, но податлив — попаднал под влиянието на Цариградската патриаршия и гласувал за схизмата, макар и да искал да смекчи присъдата с предложението си да се вмъкне в нея увещание към българите да се върнат под ведомството на Цариградската църква. [10] По повод на това митрополитите и епископите на Антиохийската църква се свикали на събор в Бейрут и решили, че подписът на патр. Иеротея изразява неговото лично мнение, а не мнението на цялата Антиохийска църква. Те изпратили това си решение на патриарха в Дамаск. Поради туй решението за схизмата не било прочетено нито в патриаршеската църква в Дамаск, нито в друга някоя църква на антиохийския диоцез. [11] След това сношения между Антиохийската и Българската църкви е нямало, но от този факт не може да се заключи, че Антиохийската патриаршия вече е взела да признава схизмата. По-скоро трябва да се мисли, че по този въпрос тя е следвала линията на поведение на Руската църква поне тогава, когато нейни предстоятели не са били от гръцка народност. На това, може би, се дължи фактът, че в 1915 г., в отговора на съобщението на наместник-председателя на бълг. Св. Синод, софийския митрополит Партений, за смъртта на екзарха Иосиф I, антиохийският патриарх Григорий и бейрутският митрополит Герасим му изпратили на френски съболъзнователни телеграми, като го титулували „Son Eminence Metropolitain Parthenios“. Телеграмата на патр. Григорий е твърдe сърдечна. Той изказва дълбоката си печал поради загубата на екзарха Иосифа, която счита значителна, поднася на бълг. Св. Синод своите съболезнования и моли Бога да упокои душата на починалия екзарх и да даде утeха и мир на Българската църква. [12] Може да се мисли, че антиохийският патриарх Григорий и бейрутският митрополит Герасим били убедени в несправедливостта на схизмата, та си позволили това официално сношение със св. Синод на Българската църква. Действително, тук е имало значение личното познанство на митр. Партения с тези антиохийски иерарси, обаче само то не е могло да бъде достатъчен мотив за този израз на почитание към Българската църква. По всяка вероятност, Антиохийската църква не би отбягвала и богослужебно общение с Българската църква, ако биха се явили случаи на съприкосновение между клирици от двете църкви [13].

Отношението на Иерусалимската патриаршия към българския църковен въпрос е било двойнствено. В отговора си от 24 януари 1869 г. до цариградския патриарх Григорий VI по повод на посланието му от 16 декември 1868 г. за свикване на вселенски събор, иерусалимският патриарх Кирил II и неговият Синод нарекли филетизма, в който Фенер е обвинявал българите, ехидна, за пропъждането на която „ще спомогне — обещавали те — и представителят на Иерусалимската патриаршия, когато стане вселенски събор“ [14]. Обаче, когато бил свикан поместният събор за провъзгласяване на схизмата, патриарх Кирил II се запознал по-добре с българския въпрос и заедно с антиохийския патриарх и кипърския архиепископ се възпротивил на такава крайна мярка, като настоявал да се почнат преговори за помирение с българите. Той единствен от източните предстоятели е останал непоколебим в заетото становище, въпреки руганията и заплахите на гръцките вестници и гръцката тълпа [15]. При откриването на събора (29 август 1872 г.) той е участвувал в патриаршеската църква само в расо без мантия и то след дълго уговаряне, [16] но решително е отказал да се разпише в присъствената книга и да има свой представител в комисията, която трябвало да представи на събора обстоен доклад по въпроса [17]. За да отклони членовете на събора от крайно решение, в същото заседание той е съобщил, че три дни по ред е имал продължителен разговор с великия везир и че последният бил недоволен от бързината на събора, като хвърлял всичката отговорност за това върху Цариградската патриаршия. На 31 август, когато комисията е имала първото си заседание, той пак е молил цариградския патриарх да се споразумее с българите, но получил отказ, поради което той му заявил, че не ще участвува в събора и ще се върне в Иерусалим. На второто заседание на събора (12 септември) той не се явил, като с писмо до цариградския патриарх е оправдавал своето напущане на събора с това, че той вече няколко пъти е съобщил на царигр. патриарх и другите иерарси своето мнение по българския църковен въпрос и че по заповед на правителството трябва незабавно да замине за Иерусалим, понеже скоро щял да посети Божия гроб руският велик княз Николай Николаевич и че, поради важността на българския въпрос, веднага след пристигането си ще предложи на своя Синод да го разгледа и ще съобщи на цариградския събор неговото решение [18]. На 14 септември патриарх Кирил е заминал за престолния си град, без да остави свой заместник в събора, макар и да го увещавал за това цариградският патриарх Антим VI [19]. Иерусалимският Св. Синод, съставен от гърци, под влияние на фенерските агитатори, изпратени още на 15 септември, не е одобрил поведението на патр. Кирила и на 20 септември, преди да пристигне последният в Иерусалим, той е съобщил с телеграма на цариградския патриарх, че той и Светогробското братство поддържат възгледа, изказан в посланието на Иерусалимската църква от 24 януари 1869 г. [20] Щом патриарх Кирил е пристигнал в Иерусалим, неговите архиереи взели да го принуждават да приеме решението на царигр. събор за схизмата. След заминаването на руския велик княз, на 7 ноември 1872 г. архиереите на Иерусалимската църква, с изключение на назаретския митрополит, са свалили патр. Кирила, като го обявили за схизматик, русофил и панславист. По заповед на валията Назиф паша, патр. Кирил, без да му се позволи да се поклони за последен път на Божия гроб, бил откаран под конвой в яфския затвор, дето престоял 12 дни. В Яфа християните, щом чули за неговото идване, излезли да го посрещнат, но ужас ги обхванал, когато видели стария си пастиреначалник (той бил иерусалимски патриарх от 1845 г.) да бъде каран като престъпник. Едни плачели, други онемели, трети се удряли в гърди. Мнозина искали да го видят, но властта не им позволявала. Най-после, по застъпничеството на американския консул Хартек, тя е разрешила, но с условие разговорите да се водят само на арабски и турски в присъствието на двама офицери. Всички — не само християни, а и турци и евреи — се стичали с благоговение да целунат ръката на архипастиря-страдалец. От Яфа турски военен параход го отвел в Цариград [21]. Ала изгнанието на патр. Кирила е породило големи раздори в Иерусалимската църква: православните араби считали патр. Кирила прав и схизмата противозаконна, а гърците защищавали схизмата и осъждали патр. Кирила [22]. Новият патриарх Прокопий бил всецяло на страната на Цариградската патриаршия и, за да се задържи на престола, той преследвал по-будните миряни и духовни лица и подкупвал вестници (цариградските „Неологос“, „Траки“ и „Константинуполис“) и други фактори, за което е изхарчил 121,000 л. т. от приходите на Божигробските монастири в Ромъния и Бесарабия. Православните араби с духовенството си въстанали против него, и на 26 февруари 1875 г. Св. Синод на Иерусалимската патриаршия го свалил, въпреки протестите на Царигр. патриаршия и гръцкия консул. След туй шест синодни архиереи, 10 архимандрити и 35 протоиереи със заявления от 1 март 1875 г. до цариградския патриарх Иоаким II и от 11 с. м. до бившия иерусалимски патриарх Кирил се разкайвали за свалянето на патр. Кирил и молили за прошка. Даже арабските първенци и духовни лица са поканили бившия патриарх Кирил да се кандидатира за иерусалимския престол, но той отказал под предлог на старост [23].

Макар и да не влязла тогава Иерусалимската църква в официални сношения с Българската църква, обаче този обрат в полза на бившия патр. Кирил не би бил възможен, ако иерусалимските архиереи продължавали да гледат на схизмата, против която патриарх Кирил се борил с всички сили, като на справедливо дело. Нямаме факти, които ясно да посочват гледището на Иерусалимската църква за схизмата от 1875 г. насам, но има няколко случаи, от които, ако и да не са значителни, може да се тълкуват в смисъл, че Иерусалимската патриаршия не споделя напълно пренебрежителното отношение на Цариградската патриаршия към Българската църква. На 14 юли 1915 год., праздника на св. безсребреници Козма и Дамян, наместник-председателят на бълг. Св. Синод, софийският митрополит Партений, е поздравил телеграфически иерусалимския патриарх Дамян послучай имения му ден, и патр. Дамян му отговорил с телеграма, с която, благодарейки сърдечно за приветствието, му пожелавал „дълъг живот, здраве и щастие в полза на св. Църква“ [24]. През 1925 г. българските  поклонници в Иерусалим били приети радушно от патриарха Дамяна, който изказал пред тях своите братски сърадвания по случай избавлението на софийския митрополит Стефан от атентата в софийската катедрала „Св. Неделя“ (на 16 април 1925 год.) и в знак на братска любов му изпратил една художествено изработена икона със своя печат върху нея и частица от гроба Господен. Митрополит Стефан изпратил на иерусалимския патриарх благодарително писмо за скъпия дар [25].

Бележки:

1. Ibid. стр. 369; Т. Бурмов, цит. съч., стр. 595.
2. Ф. Курганов, цит. съч., Правосл. Собес., ч. III, стр. 369.
3. Според В. Теплов (цит. съч. стр. 143), уж александрийският патриарх Софроний (бивш цариградски), след като подписал решението за схизмата, е съзнал сторената грешка и обвинявал цариградския патриарх Антим VI, че увлякъл другите йерарси със своя пример и за лични изгоди, ала, сигурно, това признание, ако е вярно, е било привидно, само за да избегне укорите на руския посланик.
4. В. Теплов, цит. съч., стр. 136; Хр. Стамболски, Автобиография, дневници и спомени, София. 1927 г, т. II, стр. 228.
5. Ф. Курганов, Ibid., ч. III, стр. 376; Т. Бурмов, цит. съч., стр. 589.
6. В. Теплов, цит. съч., стр. 143.
7. Ето разменените пасхални телеграми, напечатани в „Народен Стражъ“, 1924 г., кн. 7, стр. 14, кол. II:

София,
Негово Блаженство Софийския митрополит Стефан.

Възкръсналият от мъртвите Христос да бъде между нас. Като Ви сърадваме вседушевно, молитствуваме на Ваше Блаженство да се изпълните с радост, съзерцавайки възкръсналия Господъ.

Митрополит Хризостомосъ
Атина.

Негово Блаженство Митрополит Хризостомос.

Воистину воскресший Христос ест и будет между нами. Дълбоко благодаря на Ваше Блаженство за пасхалното приветствие. Горещо моля Воскресшаго из мертвых да укрепи със Своята благодат Вас за слава на Своето име в полза на Вашата Свята Църква и за процъфтяването на целия православен свят.

Митрополит Софийски Стефан

Митрополит Хризостом се обръща към софийския с титула „Ваше Блаженство“, понеже е мислeл, че подобно на православните църкви в Гърция, Сърбия, Ромъния и Русия, кириархът на българската столица е и прeдстоятел на Българската църква.
8. Ф. Курганов, цит. съч. в Правосл. Собес., ч. III, стр. 364—365; В. Теплов цит. съч., 112.
9. Ф. Курганов, цит. съч. Прав. Собес ч. III, стр. 372.
10. В. Теплов, цит. съч., стр. 144.
11. В. Теплов, цит. съч., стр. 143—144; Т. Бурмов. цит. съч., стр. 583.
12. В Църковен Вестник, 1915 г., бр. 26-27, стр. 283.
13. Напр. един иеродякон, сириец-студент в Киевската духовна академия, служеше заедно с нашите духовни лица в църквата на Братския монастир (при академията), когато студентите — духовни лица гърци строго пазеха схизмата.
14. Т. Бурмов, цит. съч., стр, 582.
15. Той бил наричан „какокирилос“ (И Ортодоксос Еклисиа то схизма ке о патриархис тон Иеросолимон Кириллос о В', 1873 г., с. 18), викали му „Долу Иерусалимският предател Юда!“ (Ф. Курганов, цит. съч., Правосл. Собес., ч. III, стр. 399), Каяфа, руски шпионин (В. Теплов, цит. съч., стр. 114).
16. Ф. Курганов, цит. съч., Правосл. Собес., ч. III, стр, 370.
17. Т. Бурмов, цит. съч., стр. 580.
18. ) Ф. Курганов, цит. съч., Правосл. Собес., ч. III, стр. 372; В. Теплов, цит. съч., стр. 115—116; Т. Бурмов, цит. съч., стр. 581—582.
19. Т. Бурмов, цит. съч, стр. 585—586.
20. Ibid. стр. 589; „И Ортодоксос Еклисиа то схизма ке о патриархис тон Иеросолимон Кириллос о В'“, 1873 г., с. 20.
21. „И Ортодоксос Еклисиа то схизма ке о патриархис тон Иеросолимон Кириллос о В'“, 1873 г., с. 23-28. В Теплов. цит. съч, стр. 116—117.
22. Ф. Курганов, цит. съч., Правосл. Собес., ч. III, стр. 376. Че схизмата върху Българската църква е станала причина за свалянето на иерусалимския патриарх Кирил, за това говори и обер-прокурорът на руския Св. Синод в изложението си до импер. Александра II (Вж. у Д-р Хр. Стамболски. Автобиография, дневници и спомени, София, 1927 г., т. II, стр. 328.)
23. Д-р Хр. Стамболски, т. II, стр. 329, 333—331 и 332.
24. Църковен вестник, 1915 год., бр. 28, стр. 310. Разменените телеграми
гласят:
Ierusalem (Turquie)
Sa Beatitude le Patriarche de Ierusalem Monseigneur Damianos.
Salutations cordiales a l’occasion de la fete de votre Beatitude et desirs chaleureux, sante et vie longue pour la bonte de l’Eglise de Dieu.
Sofia, 1/14. VII. 1915, Metropolite de Sofia Parthenios

Sofia, Metropolite Parthenios
Avec vif plaisir recumes votre telegramme tres bienveuiliant. Remerciant cordialement, cous souhaitons de tout coeur vie longue, sante et bonheur au profit de sainte Eglise.
Ierusalem, Patriarche Damianos
25. Народен страж, списание на Софийската епархия, 1925 гоз... кн. 8 стр. 16, кол. 11.


Уводни думи | I. Източните църкви | II. Руската църква |

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.