---

Триадицкий епископ Фотий

СЪДБОВНА СТЪПКА ПО ПЪТЯ НА ОТСТЪПЛЕНИЕТО (I)

В труда си „Църковно-календарния въпрос“, който се появи преди четвърт век, за да обоснове богословски църковно-календарната реформа у нас през 1968 г., проф. Т. Събев споменава на няколко места т.нар. Всеправославен конгрес, състоял се от 10 май до 8 юни 1923 г. в Цариград [1]. Авторът привежда и решението на този конгрес за „изправяне на Юлианския календар“ [2], т.е. за неговото заменяне с т.нар. новоюлиански календар, който до 2800 г. практически съвпада със западния григориански календар. Т. Събев спокойно се позовава на конгреса в Цариград, който той предпочита да назовова „Православно съвещание“. За него, както и за всички поддръжници на календарната реформа, Цариградският конгрес има безспорен авторитет на меродавен църковен форум. Но премълчаването на факти не може да прикрие тежките канонически недъзи на конгреса от 1923 г. По думите на проф. С. Троицкий „бъдещият историк на Православната Църква ще трябва да признае конгреса от 1923 г. за най-печалното събитие в нейния живот през ХХ в.“ [3]. Самонарекъл се без всякакво основание „всеправославен“, конгресът в Цариград отваря пътя за промяната на светоогеческия еортологий (църковния календар) и дава силен тласък за нахлуване на модернизма в Православната Църква. Въпреки че отначало решенията му са отхвърлени почти всеправославно, Константинополският конгрес успява да разкъса литургичното и календарно единство на Православната Църква — реформираният календар постепенно се налага в редица поместни Църкви. Оттук възниква печално разединение както в богослужебно-празничната практика на отделните поместни Църкви, така и между членовете на Църквите, официално възприели това противоканонично нововъведение.

Какъв е духовно-идейният климат, породил „всеправославния“ конгрес в Цариград? Кой е неговият инициатор? Какви са неговият състав и канонически статут?, Какви са дейността, решенията му и какъв е техният отзвук в православния свят? — Ето основните въпроси, които ще бъдат разгледани накратко в следващите редове.

*   *   *

Краят на XIX в. и началните десетилетия на ХХ в. бележат дълбоки сътресения и промени в духовния живот на православните народи. От една страна сред висшите обществени слоеве и интелигенцията бързо набира или доутвърждава своя престиж светският тип мисловна и ценностна ориентация, подхранван обилно от мирогледните модели на мощните новоезически течения в западната култура. От друга страна сред богословските и църковните кръгове започват да проникват идеите на зараждащия се протестантски икуменизъм. Постепенно православни йерарси и богослови започват да откликват на тежненията към „обединяване на всички християни“ — обединяване не по единствения възможен път: завръщане на отпадналите в Едната Неразделима Православна Христова Църква, — а чрез търсене на общ език, общи действия, и дори молитвено общение между различните изповедания; или накратко казано чрез търсене на единство по един размит и неясен хоризонтал, което отменя самата мисъл за покайно възвръщане в лоното на Православната Църква обратно по изминатия низходящ вертикал на постепенното отпадане от нея. [4]. Двете окръжни послания от 1902 и 1904 г. на иначе традиционалистичния Цариградски патриарх Иоаким III (1878-1884; 1901-1912) ca първите официални документи на Цариградската патриаршия, в които вече се усеща влиянието на икуменическите идеи. [5]

Под косвеното влияние на силните прогресистки и революционни настроения, целенасочено заквасвани от масонството, се засилва и религиозното свободомислие на православна почва. То е особено характерно за т.нар. руско религиозно „възраждане“ в първите десетилетия на нашия век. Тъкмо религиозното свободомислие подготвя почвата за обновленчеството — тази първа „църковна“ форма на „православен“ модернизъм (един своеобразен протестантизъм от източен обряд) през нашето столетие. Като религиозно течение обновленчеството е типично както за следреволюционна Русия (в крайно драстични форми), така (със съответна специфика) и за елинския православен свят през 20-те години.

Съпоставителна илюстрация на обновленческите тенденции са съборът на основаната в Русия през 1922 г. „Жива църква“ и „Всеправославният“ конгрес в Цариград, състояли се почти по едно и също време (май — юни 1923 г.). Независимо че конгресът приема решение в защита на руския патриарх Тихон и се разграничава от живоцърковниците, и двата форума постановяват промяна на църковния календар, допускат втори брак за духовните лица, издават и други постановления и обсъждат реформи в духа на един немислим само преди броени години религиозен либерализъм.

Повратът на Цариград към една икуменически ориентирана църковна политика се ознаменува от енцикликата „Към Христовите Църкви из целия свят“, издадена през януари 1920 г. от местопазителя на патриаршеския престол, Бруския митрополит Доротей (1919-1921). Това рязко апостасийно пренасочване на Цариградската патриаршия към икуменизма се предшествува и съпътствува от редица идейно-политически фактори.

След завършека на Първата световна война Гърция е страна победителка. Поражението на Турция донася небивал успех на политическата групировка, възглавявана от масона Елефтерий Венизелос (1864-1936). Благодарение на нейните усилия през май 1917 г. Гърция застава окончателно на страната на Антантата и обявява война на държавите от Тройния съюз. След края на войната по силата на Ньойския (1919) и Севърския (1920) мирен договор Гърция получава Северен Епир, почти цяла Източна Тракия, егейските острови Имврос и Тенедос, Додеканезите, както и значителна малоазийска територия с център Смирна. Обаче партията на Венизелос не се задоволява с тези придобивки. а усилено се стреми към възраждане на Византийската империя със столица Константинопол. Съюзническата окупация на града (16.111.1920 — 6.Х.1923) сякаш приближавала сбъдването на този блян. Тъкмо на тези политико-националистически настроения се поддават ръководните църковни кръгове в Цариград, където по онова време преобладават политическите привърженици на Венизелос. Патриаршията дори започва да се обръща по разните граждански дела не към турското правителство, а към английските окупационни власти. В качеството си на местопазител митрополит Доротей посещава през 1920 г. страните от Западна Европа, включително и Англия, за да настройва управляващите кръгове в полза на Гърция. Той дори излиза с обръщение към Великите сили за унищожаване на турската държава. Национално-политическите интереси на константинополските йерарси, надеждата им да получат помощ от Антантата срещу Турция, ширещият се християнски либерализъм, бързо развилото се в следвоенните години икуменическо движение, пряката намеса на политици и йерарси масони — това са основните фактори, които тласват Константинополския престол към идеите на икуменизма и към активно сътрудничество със западните икуменически организации.

Още в началото на енцикликата от 1920 г. се заявява, че Константинополската църква смята за съвместими взаимното сближаване и общение на различните „Християнски Църкви“ с наличието на догматически различия между тях. Инославните общности се наричат почитани Християнски Църкви, които „не са чужди и далечни, но са родствени и близки в Христа“ и са „сънаследници, съставящи едно тяло и съпричастни на обещанието Божие в Христа“. Дори се предлага да се основе „Общество на Църквите“. Като първа стъпка към сближаване енцикликата предлага „приемането на единен календар за едновременно празнуване на големите християнски празници“ [7].

Но този документ е запечатал не само първата юдина целувка на Цариград с ереста на икуменизма. Бидейки по същество обръщение на една поместна Църква към еретическите общности, наречени „Христови Църкви из целия свят“, енцикликата говори самозвано от името на всички поместни Църкви, т.е. на цялата Православна Църква, и то по изключително важни въпроси от догматико-канонически характер. Това е първият открит папистичен опит на Константинополския престол да подмени със себе си авторитета на цялата Православна Църква. [8]

В съответствие с енцикликата от януари 1920 г. без съгласието на другите Църкви-сестри Цариградската патриаршия влиза в официално сътрудничество с представители на икуменическото движение и през август 1920 г. участвува самочинно в предварителната конференция по въпросите на „Вяра и устройство“ в Женева.

Около година по-късно новоизбраният Цариградски патриарх Мелетий IV (1921- 1923), за когото ще стане дума след малко, в словото си при интронизацията подчертава: „Поставям се в служба на Църквата от първия неин престол за развитие на отношения на колкото е възможно по-тясна дружба с неправославните християнски църкви на Изтока и Запада, за придвижване делото на обединението между едните и другите“ [9]. Същото икуменическо кредо изповядва в своето интронизацинно слово приятелят и съидейникът на Мелетий IV — Атинският архиепископ Хризостом (1923-1938), който през 1924 г. въвежда новия календар в Еладската църква: „ ...За такова сътрудничество (с инославните — ск.м.) няма нужда от предпоставки или... от догматическо единство, защото единството на християнската любов е достатъчно.“ [10]

Тясното обвързване на омаяната от националистични копнежи Константинополска йерархия със следвоенната европейска политика, с икуменическото движение и с масонските кръгове във и извън Гърция дава своя най-горчив плод в началото на двайсетте години, когато на цариградския престол се възкачва вдъхновителят и организаторът на „Всеправославния“ конгрес от 1923 г. — Мелетий IV (1871-1935),

Кой е Мелетий Метаксакис?

Светското му име е Емануил Метаксакис. Роден е на 21. IX. 1871 г. в село Парсас на о-в Крит. През 1889 г. постъпва в Семинарията на Всесветия Кръст в йерусалим. През 1892 г. е постриган за монах с името Мелетий и е ръкоположен за йеродякон. През 1900 г. завършва Богословския факултет на Кръста и е назначен от Иерусалимския патриарх Дамиан за секретар на Св. Синод. През 1908 г. патриарх Дамиан изгонва от светите места Мелетий заедно с тогавашния архимандрит Хризостом (бъдещият Атински архиепископ, за когото стана дума), заради „противобожигробска дейност“ [11]  През 1910 г. Мелетии Метаксакис е избран за Китийски митрополит в Кипър. Още в предвоенните години митрополит Мелетий започва успешни преговори в Ню-Иорк с представители на Епископалната „църква“ за разшириване на взаимните отношения между двете Църкви. [12] След смъртта на патриарх Иоаким III (13.XI.1912) през 1913 Мелетий се очертава като претендент за Константинополския престол. Но Св. Синод решава, че „от каноническо гледище“ Мелетий Метаксакис не може да бъде регистриран като кандидат за патриаршеския престол в Константинопол“ [13]. През 1918 г. благодарение на политическите си познанства и връзки той противоканонично се възкачва на архиепископския престол в Атина, но след поредната политическа промяна бива отстранен. Мястото му заема несправедливо прогоненият каноничен Атински архиепископ Теоклит (20. XII.1920). Като Атински архиепископ Мелетий заедно с група свои съмишленици [14] посещава Англия, където разговаря в благосклонен смисъл за обединение на англиканството с Православната Църква. През февруари 1921 г., Мелетий заминава за Съединените щати. Според съобщение на тогавашния гръцки посланик във Вашингтон  до началника на Солунската префектура, на 17. XI.1921 г. Мелетий „в богослужебно одеяние взел участие в богослужение в англикански храм, като съмолитствувал с англиканите коленопреклонно пред светия престол, целувал го, произнесъл проповед и благословил намиращите се в храма“. [15]

Междувременно въз основа на тъжба, подадена срещу Мелетий Метаксакис от университетския професор Павел Каролидис, се завежда предварително следствие, което установява, че Мелетий трябва да бъде призован на съд пред Свещения Синод на Еладската Църква. На 21.Х1.1921г. Св. Синод се разпорежда „за провеждане на следствие срещу Мелетий“ [16]. И докато следствието се води в ущърб на Метаксакис, съвсем неочаквано на 25.ХI.1921 г. той е избран за Константинополски патриарх. Независимо от това Св. Синод на Еладската Църква на 29.ХII.1921 г. низвергва Мелетий Метаксакис за редица църковни простъпки и за причиняване на разкол. [17] Макар и низвергнат, на 24.I.1922 г. бившият митрополит е интронизиран за вселенски патриарх. Низвержението на Мелетий е снето противоканонично под натиска на политически сили на 24. IХ. 1922 г. — цели девет месеца след неговото налагане. В злополучния избор на Мелетий за патриарх се намесват политическите кръгове около Венизелос, а също и Англиканската „църква“. [18] Ето какво разказва за този избор митрополитът на Константинополския патриаршески Синод Герман Каравангелис: „През 1921 г. избирането ми за Вселенски Константинополски патриарх беше сигурно. От 17 гласа... 16 бяха за мене. Тогава един мой приятел мирянин ми предложи 10000 лири и повече, за да се откажа в полза на Мелетий Метаксакис. Естествено отхвърлих предложението му с негодувание и отвращение. Ненадейно обаче в нощта преди избора ме посети у дома тричленна делегация на „Национална отбрана“ и горещо ме помоли да оттегля кандидатурата си в полза на Мелетий Метаксакис. Членовете на делегацията казаха, че той би внесъл за нуждите на Патриаршията 100 000 долара и понеже имал най-приятелски отношения с протестантските епископи в Англия и Америка, шял да бъде полезен за националната кауза. Затова националните интереси налагали за патриарх да бъде избран Мелетий Метаксакис. Без друго такова било желанието на Елефтерий Венизелос. Върху това предложение мислих цяла нощ — продължава митрополит Герман. — В Патриаршията цареше стопански хаос. Атинското правителство бе престанало да изпраща субсидии, а други приходи нямаше. Патриаршеските чиновници трябваше да изплащат заплати за девет месеца, благотворителните учрежденията на Патриаршията бяха изправени пред стопански затруднения. Поради това и заради народното благо — както си мислел заблуденият йерарх — приех предложението...“ [19]. И така, на следващия ден, 25 .Х1.1921 г., за обща изненада за Константинополски патриарх е избран Мелетий Метаксакис.

Неканоничността на този избор проличава и от следния факт. Два дни по-рано, на 23.XI.1921 г. в Цариградския Синод бива внесено предложение за отлагане на избора за патриарх поради канонически причини. Мнозинството от синодалните членове гласува за приемане на това предложение. Обаче в деня на избора гласувалите „за“ биват заменени с други архиереи, което обезпечило избирането на Мелетий за патриарх. Поради това на 20. ХII.1921 г. в Солун се провежда заседание на по-голямата част на архиереите на Константинополската патриаршия. Те обявяват, че „изборът на Мелетий Метаксакис е проведен при явно потъпкване на Свещените Канони“ и предлагат действителен и каноничен избор на Константинополски патриарх“. [20]

Независимо от всичко Мелетий се закрепва на патриаршеския престол. През 1922 г. под негово давление Константинополската църква без предварително да уведоми поместните Православни Църкви признава оспорваната и от Рим действителност на англиканската йерархия. През 1923 г. той свиква „Всеправославния конгрес“ (10 май — 8 юни). На 1 юни негодуващи срещу патриарха-новатор духовници и миряни се събират на митинг, който прераства в нападение срещу Патриаршията с цел Мелетий да бъде низвергнат и прогонен от Константинопол. На 1.V11.1923 . под предлог на заболяване и нужда от лечение Мелетий Метаксакис напуска Константинопол, а на 20.IX.1923 г. под натиска на гръцкото правителство и при посредничеството на Атинския архиепископ Хризостом той подава оставката си от Константинополския патриаршески престол.

През 1926 г. Мелетий е избран като втори кандидат за овдовелия Александрийски престол. Пръв избраник е Нубийският митрополит Николай. Съгласно практиката следвало първият кандидат да бъде провъзгласен за патриарх. Макар и с цяла година закъснение египетските власти утвърждават „избора“ на Мелетий (20.V.1926).

С цената на „недоволство и разцепления“ той прокарва новия календар в диоцеза на Александрийската патриаршия. [21] Още като Цариградски патриарх Мелетий установява връзки с руските обновленци. В Посланието на обновленческия Синод до Мелетий по случай избирането му за Александрийски патриарх между другото се казва: „Свещеният Синод със сърдечна признателност си спомня за моралната подкрепа, която бе оказана от Ваше Блаженстно, в битността на Ваше Блаженство на Константинополски патриарх, на Свещения Синод чрез встъпването в каноническо общение с него като единствен законен управителен орган на Руската Православна Църква''. [22]

През 1930 г. начело на църковна делегация Мелетий Метаксакис взема участие в Ламбетската конференция [23] и преговаря за „обединението“ на англиканите с Православната Църква.

Вече смъртно болен, Мелетий се кандидатира за Иерусалимски патриарх, но не бива избран. По този повод митрополитът на Керкира Методий Кондостанос (1942-1967) пише: „Беглецът от светите места, от Китий, от Атина. от Константинопол, Мелетий Метаксакис — непостоянен и неспокоен властолюбив дух, зъл демон, и от Александрия не се полени в стремежа си да се натрапи за Иерусалимски патриарх.“ [24]

Мелетий Метаксакис умира на 28.VII.1935 г. и бива погребан в Кайро.

След всички тези данни от биографията на Мелетий едва ли би предизвикал учудване фактът, че той е бил масон. Непосредствсно след избирането му за Китийски митрополит, Мелетий приема масонско посвещение в Константинопол и става член на масонската ложа Хармония, както съобщава това по случай смъртта му масонското списание Pythagore-Equerre (т.IV, ч.7-8, 1935 г.). [25] През 1967 г. учредителният комитет на „Масонски бюлетин“, орган на великата ложа на Гърция, възлага на масона Александър Зервудакис да състави студия, в която „да изобрази още една сияеща звезда, която блесна и озари небосклона на Гръцката Православна Църква“ [26] Зервудакис изготвя обширна биография на Мелетий Метаксакис, с когото той се среща в Константинопол в трагичните за Гърция дни след загубата на войната срещу Турция през 1922 г. „Поздравих го както масон поздравява масон — пише Зервудакис. — Той се усмихна и ми каза: виждам, че ме разбирате (к.м.). [27] От студията на Зервудакис узнаваме, че Мелетий се среща за пръв път с масони в Константинопол през 1906 г. Прякото сътрудничество на Мелетий с гръцките масонски среди в Константинопол датира от 1908 г. Масоните, с които той контактува, започват да действуват усилено „изследователският и любознателен дух на Мелетий ... да се реши ... да последва примера на толкова многото английски и други чужди епископи и ... да се посвети в тайнствата, скрити в масонството“ (к.м.). [28] Мелетий е записан в Константинополската ложа „Хармония“ под №44. Масонско посвещение приема през 1909 г. По този повод Зевурдакис изтъква: „Помня с каква гордост и радост всички братя говореха за посвещението на избрания тогава Мелетий в нашата ложа. [29] След посвещението си — отбелязва Зервудакис — брат Мелетий разгръщаше масонска дейност навсякъде, където се намираше по време на бурния си живот (к.м.). [30] „Малцина са тези — пише в заключение гръцкият масон, — които като брат Мелетий приеха масонството и го направиха свой жизнен опит (к.м.). И беше истинска загуба, че толкова скоро той бе призован...във вечността...“ [31]
 

Главни съратници на Мелетий в провеждането на календарната реформа са неколкократно споменаваният Хризостом Пападопулос и професорът от Атинския Богословски факултет А. Аливизатос. През 1923 г. гръцкото правителство свиква Избирателен Синод в състав от пет души, който на 23.II.1923 г. избира с три гласа „за“ нов Атински архиепископ — професора по богословие архимандрит Хризостом Пападопулос. В негова полза е препоръката на Богословския факултет на Атинския университет, изготвена „по инициатива на професор Амилкас Аливизатос и съгласувана с Е. Венизелос и патриарх Мелетий Метаксакис.“ [32] Проведеният избор е неканоничен. [33] След два дни Хризостом е ръкоположен за Атински архиепископ само от тримата гласували за него архиереи. Тъкмо по това време споменатият по-горе митрополит Герман Каравангелис се готвел да отпътува от Атина. Тогава мнозина негови приятели издигат кандидатурата му за Атински архиепископ. Но министър-председателят Гонатас повиква синодалните архиереи и ги убеждава да изберат Хризостом Пападопулос. [34]

И така, църковно-календарната реформа, проведена на „Всеправославния“ конгрес през 1923 г. е замислена и осъществена главно от неканоничния Атински архиепископ Хризостом, от избрания за Константинополски патриарх низвергнат митрополит Мелетий Метаксакис и от проф.Амилкас Аливизатос. И двамата йерарси са поддържали тесни връзки с протестантите в Англия и Америка. И двамата заемат катедрите си с активната намеса на светската власт. Затова и двамата е трябвало да се подчиняват на издигналите ги масонски и политически кръгове. 'Хората, получили власт, са роби на тези, които са дали благоволението си“, казва св. Василий Велики. [35]
 

БЕЛЕЖКИ

1. Събев.Т. Църковно-календарният въпрос. С., Синодално издателство, 1968, с. 33-34, 54., 58, 62, 64.
2. Пак там. с.33-34.
3. Троицкий, С. Будем вместе бороться с опасностью — ЖМП, 1950. №2, с.46.
4. срв. Архим. Константин. Пастырское богословие, часть II, New York,  Нoly Trinity Russian Orthodox Monastery. 1961. с. 9-10.
5. вж. Tsetsi, G. He symbole tou Oikoumenikou Patriarheiou sten hidryse tou Pagkosmiou Symboliou Ekklesion, Katerine, 1988, sel. 31-51
6. цит. по 1920-1990 Ebdomekonta ete oikoumenistikes apostasias, – OEM, 1990, I-XII, teuhe 18-21, sel. 99
7. цит. по Oi empneustai kai protergatai tes kainotomias: «Oi dyo outoi Loutheroi tes Orthodoxou Ekklesias» – OEM, t. II, 1989, X-XII, teuhos 17, sel. 74, adn 17.
8. Буевский, А. Патриарх константинопольский Мелетий IV и Русская Православная Церковь. ЖМП, 1953, №3, с. 30.
9. Oi empneustai kai protergatai... sel. 74, adn. 17
10. ibidem
11. Mpatistatou, D. Anatyposis., Epimeleia, Eisagoge: Praktika kai Apophaseis tou en Konstantinoupolei Panorthodoxou Synedriou 10.5.-8.6.1923, Athenai, 1982, sel. d.
12. Буевский, А.. пос. стат. с. 29
13. Delembase, A. D. Pascha Kyriou/Demiourgia, Anakainisis kai Apostasia/ Athenai, 1985, sel 661.
14. Най-близки идейни съратници на Мелетий Метаксакис са митрополит Герман Стринопулос, впоследствие екзарх на Западна Европа и постоянен представител на Констаитинополската патриаршия на икуменическите конференции; архимандрит Хризостом Пападопулос, по-късно Атински архиепископ, и известният икуменист Амилкас Аливизатос, професор в Богословския факултет на Атииския университет.
15. цит. по Delembase, A. D., op.cit. sel. 661
16. ibidem
17. Ibidem
18. Mpatistatou, D., op. cit. p. 4
19. цит. по Delembase, A. D., op. cit. p. 662
20. ibidem, p. 663.
21. вж. Църковен вестник, бр. 13, С. 1929, с. 152/2.
22. цит. по Буевский, пос. стат., с. 36.
23. Така се нарича съборът на всички „епископи“ на Англиканската „църква“, който се свиква в резиденцията на Кентърберийския архиепископ и примас на цяла Англия веднъж на 10 години. На Ламбетските конференции се обсъждат и се взимат решения по въпроси из областта на вероучението, нравствеността, църковното устройство и практика, между църковните отношения и т. н.
24. цит. по Mpatistatou, D. op. cit. p. 5.
25. цит. по Троицкий, С., пос. стат., с. 37.
26. Ho oikoumenikos patriarches Meletios Metaxakes (1871-1935); a) ho Masonos, b) ho Neoteristes, c) ho Oikoumenistes, OEM, t. II, 1990, I-XII, teuche 18-21, p. 149. Статията е преведена на български език и поместена тук.
27. ibidem.
28. ibidem. p.151.
29. ibidem. p.152.
30. ibidem, p.151.
31. ibidem, p.152.
32. Delempase, A. D., op. cit. p. 663.
33. ibidem.
34. ibidem.
35. BEPES, 55, 123.

Съкращения: 1. ЖМП, Журнал Московской Патриархии; 2. BEPES, Bibliotheke Hellenon Pateron kai Ekklesiastikon Syggrapheon, ekdoseos Apostolikes Diakonias tes Ekklesias tes Hellados; 3. OEM, Orthodoxos Enstasis kai Martyria, trimeniaia ekdosis Hieras Synodou Enistamenon.
Статията е публикувана за пръв път в сп. „Православно слово“: ч. I в бр. 9 (септември) 1993 г., стр. 10-15, а ч. II в бр. 12 (декември) с. г., стр. 7-14.